BMW Христянството и Люлин

Светът, в който се родих се отдалечава с всеки миг от мен, а човечеството сякаш живее в опашката, която оставя – романтични спомени, глътка носталгия или надничащи от тъмата кошмари.

Жилищен комплекс Люлин е онзи носталгичен континент – остров, който остава в сянката на сивото, гето-съществуване, с което ако не си свикнал може да те убие. Ако е втората ти природа – очевидно, смъртта не те плаши, а Ада се явява, спокойна и миловидна алтернатива. Спокойно Люлинчанино – преди да се нахвърлиш върху нищо неподозиращата си клавиатура, за да хулиш – и аз съм от Люлин.

Ок. Излъгах. Роден съм в Люлин, но съвсем малък заминах в Кувейт, не можех да говоря, а на летището там, съм бил задържан, като палестински бежанец…явно и те са руси и синеоки красавци, които мълчат, като на разпит. На тази възраст нямах с какво да съпоставя този нов свят, а и това бе първото място от спомените ми. Великолепната и модерна Източната архитектура, причудливите сгради и многобройните автомобили. Когато се завърнахме обратно – София ме разочарова, нито пясък, нито Персийски залив…и къде по дяволите й бяха Водните кули?!

Разочарованието на дядо ми и баба ми, далеч надминаваше моето – бях заминал ням, и подозиран в мозъчни недъзи, а се завърнах в далеч по-лош…говорещ арабски и английски, но не и български. Посрещането бе студено по Британски.

И ако София не ме впечатли първоначално, моят Люлин ми се струваше огромен, изоставените строежи представляваха вълнуващи скривалища и площадки за игри, многото зелени площи – територия, за която воювахме, къде с циганската банда от съседния блок, къде с онази тайфа от отсрещния микрорайон. Цигарите се намираха лесно, за щастие ми бяха доста скучни. Пристигайки от знойния Изток, намирах този нов и разхвърлян свят за пленяващо интересен – Люлин бе моята, огромна площадка за игри, където да върша бели. И сега е така, само, че други вършат белите и в друг контекст.

Когато бях на 6, нашите решиха да се местят, ясно си спомням колко плаках за Киро от първи и за Киро от 13 етаж, за Светльо от 6 етаж, за Ивета, чиято майка правеше близалки (момчета стига де, това е детски спомен!) и за поповите лъжички в отсрещния строеж, изоставен от кой знае кога. За поповите лъжички имам съмнения, но се надявам висчко да е наред с другите.

Безпокойството ми бе логично – преместихме се на Витоша…по-онова време вярвах, че зад Витоша започва Румъния. на всичко отгоре в планината нямаше нито един блок, никакви светофари, подлези, банди, подивял и обрасъл със зеленина свят. Точно зеленината успя да ме заплени – поредното откритие, макар и толкова късно, което ме водеше ден след ден на съседната по-висока улица, докато не започнах да бродя из горите. И този свят разпалваше въобръжението ми – по време на престоя ми в Кувейт за всеки мой рожден ден исках хлебарка, единственото животно, което вирееше там…А Витоша бе изпълнена с птици, сърни, диви котки, кучета, таралежи, костенурки, даже и дребни, баби със забрадки, но за това пък изключително заядливи. Порода – Шопкиня.

Споменавайки забрадки, това бе и времето, в което за пръв път се сблъсках с Христянството – малката черква в Драгалевския манастир, любопитно изглеждащите попове, хармонията от цветове, архитектура, стенопис.

20 години по-късно баща ми почина и това сякаш ме накара да възмъжея – работих в чужбина на нелегална бригада, имах своето приключение, което ме отведе сякаш до несгодите на казармата, но и ми вдъхваше сили, позволявайки ми да тествам силите си, да се провалям и сгромолясвам. Да ставам на инат и пак да захапвам предизвикателствата. Подобно подивяване и отдалечаване от цивилизацията, сякаш бе повик отправен специално към мен.

Като че ли, тази промяна ме отдалечи от майка ми, но в мен кипеше онази момчешка енергия, която те кара да надникваш зад Витоша, макар приказките, че там е Румъния. Енергия, която те вдъхновява да търсиш отговорите на най-изконните тайни, без да знаеш как да задаваш въпросите за тях. Изненадващо, но майка ми постепенно се сближи с Христянството, а аз сякаш все повече ставах “езичник” – намирайки природата и планините за чудо и най-върховно дело.

Преди около година я загубих. Не, не природата, а майка ми – вече, мъж в разцвета на силите си знаех как да поемам ударите на съдбата, а и истината, е че мъжете нямаме право на слабост и грешки. Там някъде, на нашето рандеву със съдбата ни дебне последния ни демон. Когато духът ни бъде прекършен няма да можем да се изправим отново и да го преборим.

Загубата, обаче върна спомените ми за Люлин – в мъглата на детските ми спомени изплуваха пощата, поляната, на която опъваха цирк, както и поляна, която бяха предвидили за издигане на църква. Открих пощата, а след известно време успях и да намеря моя блок – колко мъничък и измъчен изглеждаше сега, а като малък наивно вярвах, че върхът му крепи небосвода. Всички поляни наоколо бяха застроени, а паркингите бяха покрити с автомобили. Така и не намерих поляната, на която трябваше да се построи църква. Но в квартал, където BMW е религията е наивно да търсиш друга.

Седнах на пейка пред стария блок и запалих – родителите ми пушиха, пленници на едно йо-йо от отказ и завръщане. Изпуших една в тяхна памет (до колкото уменията ми на непушач позволяваха) и наблюдавах как дима се изнизва и изчезва в сивата тъма, на сивото гето, люлката на цветните ми, детски спомени.

Димът винаги намира пътя към светлото небе над облаците. Значи, има надежда – докато търсим светлината и добротата ще имаме сили да се изправим отново. Или да просто да прошепнем – “хей, липсваш ми”. А може би само да помълчим…заслушани в ръмжащите наоколо BMW-та 🙂

П.П. Разказа е заигравка със спомените ми – по някакъв извратен начин Люлин ми липсва.

bratignat Written by:

Be First to Comment

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *